Стара бабичка съм аз.
Всяка пролет съм при вас.
Вие много ме обичате
и Баба Марта ме наричате.
Всяка година нося с мен
мартенички за децата,
че на този хубав ден
да празнуват и сърцата.
Ала миналата година
на косъм се разминах.
Бях в гората гъста
и позаболя ме кръста.
Реших да си полегна нейде,
че малко слънце да ме грейне.
Настаних се под едно дърво.
Що гледах, що стоях
и накрая аз заспах!
Тъй поспах около час.
И надигнах си главата аз.
И що да видя? Ужас! Знам!
Кошницата ми не беше там!
Започнах да я търся,опитвах се и да съм бърза,
че смрачаваше се вече,
а домът ми бе далече.
И кошницата не открих –
под дърво и камък проверих.
Нямаше я там в гората,
ни в полята, ни в реката.
Разгневих се на мига,
чак глава ме заболя!
Че като се стъмни небето,
че като се разтърси полето,
заваляха буйни снегове,
завилняха силни ветрове!
Тъй изплашиха се всички,
изпокриха се животни, птички.
И остана пусто, прашно –
направо беше страшно!
Не след дълго се успокоих.
Под едно дърво се скрих.
И потънах в сладък сън –
така наспах се като пън.
Рано, рано сутринта
ме докосна мъничка ръка.
Обърнах се веднага аз
и едно момче със меден глас
започна бързо да нарежда
без дори да ме поглежда:
– Бабо Марто, съжалявам!
Кошницата аз ти давам.
Извинявай, че я взех,
но не знаех, че е твоя
и набързо я поех,
без дори да те помоля.
Просто исках на децата
мартеници да раздам.
И като я видях в гората
взех я бързо аз оттам.
Но моля те, не се сърди.
Време хубаво пази.
Хората нямат вина
за моята детска шега.
Обърнах се към туй момче
и с развълнувано сърце
започнах да го милвам нежно,
бавно, леко и прилежно.
Детето се успокои
и надигна се дори.
То невинно ме погледна
и до мене си поседна
и започна да говори:
– Бабо Марто, що да сторя,
за да ти се извиня?
Не исках да те разгневя.
А аз тихо му отвърнах:
– Благодаря ти, че я върна.
Но защо, детенце мило,
кошницата си ми скрило?
То ми отговори скромно:
– От малък много ти се възхищавам.
Исках мартенички да раздавам!
Мартина Койнова, 5.а клас
По-нова публикация
